Принципът на нарцисите

Една история, която може да промени живота ви!

Всяка пролет, когато дойде време за нарцисите си спомням тази история и я публикувам. Мисля, че няма да спра да го правя до краят на живота си. Прочетете я и ще разберете защо.

Принципът на нарцисите

Вече два пъти дъщеря ми беше звъняла с думите: „Мамо, непременно ела да видиш нарцисите преди да са прецъфтели!“ Имах желание да отида, но разстоянието дотам беше на два часа път с кола.

„Ще дойда следващият вторник!“, обещах малко неохотно при третото и позвъняване.

Следващият вторник се очерта студен и дъждовен, но вече бях обещала, така че поех натам. Когато най-сетне пристигнах в къщата на Каролин и прегърнах внуците си, казах „Забрави за нарцисите, пътят едва се вижда от облаци и мъгла и няма нищо на света, освен теб и децата, което бих искала да видя толкова много, че отново да се кача зад волана!“

Дъщеря ми кротко се усмихна и отговори: „Ние винаги шофираме в такива условия, мамо.“ „Е, мен няма да ме видиш отново на път, докато не се проясни. Тогава ще си тръгна обратно към вкъщи!“, уверих я аз.

„Надявах се да ме хвърлиш поне до гаража да си взема колата. Само на няколко пресечки е оттук. Аз ще карам. Свикнала съм.“

Качихме се в колата и след като мина известно време попитах: „Накъде отиваме, този път не е към гаража?“

„Ще минем по друг път, обиколен, покрай нарцисите“, ми се усмихна Каролин.

„Каролин, обърни, моля те!“, казах твърдо.

„Спокойно, мамо, гарантирам ти, че никога няма да си простиш, ако пропуснеш това преживяване!“

След около двадесетина минути свихме по малък, настлан с чакъл път и видях малка църква. В далечния ъгъл на църквата имаше написана на ръка табела

„Градината с нарцисите“.

Слязохме от колата, всяка хвана по едно дете за ръка и тръгнахме надолу по пътечката. И тогава, след един завой, просто погледнах напред и онемях. Пред мен се простираше най-прекрасната гледка. Изглеждаше така, сякаш някой е взел огромен съд, пълен със злато, и го е разсипал навсякъде по върха и склоновете на планината. Цветята бяха засадени на величествено лъкатушещи редици – огромни панделки и ивици в оранжево, бяло, лимонено жълто, розово, шафранено и маслено жълто. Всеки цвят беше засаден поотделно и по такъв начин, че течеше и и се виеше като река със собствен уникален оттенък.

Това бяха двадесет декъра засадена площ. „Кой е направил всичко това?“, попитах Каролин. „Една единствена жена!“, тя живее тук, ей там домът й.“ Каролин посочи към добре поддържана къща, която изглеждаше малка и скромна на фона на цялото това великолепие. Тръгнахме натам и в двора й видяхме надпис:

ТОВА СА ОТГОВОРИТЕ НА ВЪПРОСИТЕ, КОИТО ЗНАМ, ЧЕ ЩЕ ЗАДАДЕТЕ: 50 000 ЛУКОВИЦИ, ЕДНА ПО ЕДНА СА ЗАСАДЕНИ САМО ОТ ЕДНА ЖЕНА. С ДВЕ РЪЦЕ, ДВА КРАКА И МНОГО МАЛКО МОЗЪК. НАЧАЛО 1958 ГОДИНА.

Ето го и него – принципът на нарцисите. Това преживяване промени живота ми.

Мислех си за тази непозната жена, която преди повече от 40 години беше започнала, луковичка по луковичка, да пренася своето виждане за красота и радост върху един невзрачен планински връх. И така, цвят по цвят, година след година, тя беше променила света. Тази непозната жена беше променила завинаги света, в който живее. Беше създала едно нещо, чието великолепие, красота и сила на въздействие трудно да бъдат изказани или описани.

Принципът, на който възниква нейната градина с нарцисите, е един от най-великите принципи, достойни за празнуване.

Той ни учи да напредваме към своите цели и желания стъпка по стъпка – често дори миниатюрна крачка – и да обичаме самият процес, превръщащ се в прогрес с натрупване на времето.

Когато умножим множество кратки отрязъци от време с едно непрекъснато малко, ежедневно усилие, ще установим, че ние също можем да създадем прекрасни неща. И можем да променим света!

„Малко се натъжих“, признах на Каролин, „ Какво можех да сътворя, ако си бях поставила една прекрасна цел 35-40 назад и бях работила по въпроса, стъпка по стъпка, през всичките тези години. Само си помисли какво можех да постигна!“

Дъщеря ми обобщи днешното послание по типичния за нея категоричен начин: “Започни от утре! Няма полза от мисли за пропиляното време в миналото.

Единственият начин да се научиш как да постигнеш триумф/ е да имаш повод за празнуване/, вместо да си търсиш поводи за съжаление, е да си зададеш въпроса…

КАК МОГА ДА ПРИЛОЖА ТОВА НА ПРАКТИКА ДНЕС?

Убеждаваме себе си, че животът ни ще стане по-хубав след като се омъжим, родим дете, след това и още едно. Тогава започва да ни спира това, че децата са все още малки и ще сме по-спокойни като пораснат. После сме възпрепятствани от грижите, които създава един тийнейджър. Ще сме доволни, когато това приключи. Казваме си, че животът ни ще бъде съвършен, когато половинката ни успее, когато си купим по-хубава кола, когато имаме възможност да заминем на почивка или когато се пенсионираме.

Истината е, че няма по-добър момент от настоящия, за да бъдем щастливи!

Ако не сега, кога тогава? Животът винаги ще е изпълнен с трудности. Най-добре ще е, да го признаете пред себе си и да решите да бъдете щастливи въпреки това. Щастието е начинът. Така че, оценявайте всеки един момент, който имате и го ценете още повече, защото сте го споделили със специален човек, достатъчно специален, че да прекарате времето си заедно. И помнете, времето не чака никого!

Така че, спрете да чакате…

Докато изплатите колата или дома си

Докато купите нова кола или дом

Докато децата ви напуснат дома

Докато започнете училище

Докато завършите училище

Докато свалите няколко кг.

Докато качите няколко кг.

Докато се омъжите

Докато се разведете

Докато родите деца

Докато се пенсионирате

До лятото

До пролетта

До зимата

До есента

До смъртта

Няма по-подходящо време от СЕГА да бъдете щастливи!

Щастието е пътуване, не е дестинация.